Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.12.2015 17:59 - Българските бунтове и въстания на фона на австрийско-турските войни в края на 17 век.
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 2409 Коментари: 5 Гласове:
11

Последна промяна: 09.12.2015 18:26

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
През втората половина на XVII век Турция води многобройни и продължителни войни с Австрия, Полша, Венеция и Русия, в които понася сериозни поражения. Особено катастрофална за Османската империя е войната с Австрия, продължила от 1683 до 1699 г. и завършила с Карловацкия мирен договор, когато става и първото значително разделяне на османските владения в Европа.

На 8 юли 1683 г. великият везир Кара Мустафа от Осиек потегля за Виена с около 300 000 бойци и много оръдия, а на 14 юли вече е под стените на града и го обсажда. Цели 54 дни трае обсадата. В турски ръце попада голяма част от града. На турците се удава дори да подкопаят и да хвърлят във въздуха част от крепостната стена. Въпреки това защитниците на града храбро се бранят, което довежда до първите смущения сред турските войски и особено сред еничарите.


На помощ на обсадената Виена се притекъл полският крал Ян Собйески. Към неговата 30 000 армия се присъединяват много поляци, украинци, унгарци, саксонци, баварци, австрийци и други доброволци, а така също и изпратените от Венеция 15 000 сръбски хайдути. Битката започва в утрото на 12 септември 1683 г. и завършва с поражение за турските войски. На бойното поле турците оставили 20 000 убити и цялата си артилерия. На 13 септември Ян Собйески влиза във Виена като победител. След това турските войски са преследвани, и им са нанесени нови поражения.

Кара Мустафа избягал в Белград с надежда да събере нова войска и да премине в настъпление. Тук обаче, през нощта на 25 декември 1683 г. го заварва султанската заповед, която предписвала да бъде удушен с копринен гайтан. Така този изтъкнат велик везир и зет на султана заплатил за поражението на турската войска с цената на живота си. Той оставя огромно богатство: 490 кесии скъпоценности, а харема си имал 1500 хубавици и двойно повече робини, пазени от 700 черни евнуси; разполагал с хиляди слуги, хрътки, соколи и друго имущество.
image

Поражението на турците под стените на Виена и паническото им бягство е събитие с огромни последици: рухва легендата за непобедимостта на еничарите; завършва завоевателният период в историята на Турция, особено към Европа; възвръща се надеждата на поробените народи в Османската империя, че времето на тяхното освобождение вече е близко. На Балканите за Ян Собйески започват да се пеят песни за възхвала, а книжовници с възторг отбелязвали успехите на християнските войски.
През втората половина на XVII век Турция води многобройни и продължителни войни с Австрия, Полша, Венеция и Русия, в които понася сериозни поражения. Особено катастрофална за Османската империя е войната с Австрия, продължила от 1683 до 1699 г. и завършила с Карловацкия мирен договор, когато става и първото значително разделяне на османските владения в Европа.



 



Австро-Турската война от 1684 до 1688 г.
На 5 март 1684 г. е създаден „Свещеният съюз" за борба против Турция чрез присъединяването на Русия и Венеция към австрийско-полския съюз. Основна сила в този съюз във войните с Османската империя е Австрия.

Войната на австрийците против Турция продължава през 1684 г., но особено големи успехи са постигнати през 1685 г., когато е освободена почти цяла Северна Унгария.

През следващите две години съюзниците постигат още по-големи успехи. През 1686 г. Венеция успява да овладее повечето крепости, намиращи се по Далматинското крайбрежие и в Пелопонес. Австрийците пък обсаждат крепостта Буда и след тримесечна обсада я превземат с пристъп (2 септември 1686 г.). Това събитие също така направило силно впечатление на балканските книжовници, които не пропускат да го отбележат в своите летописни бележки.

Тежка за турците се оказва и 1687 г. На 12 август австрийците нанасят страхотно поражение на османската войска в битката при Мохач, а през септември венецианците превземат Атина. По същото време, вследствие на военните неуспехи и дадените многобройни жертви, еничарите се разбунтували, свалят от трона султан Мехмед
IV (1648-1687) и поставят на негово място брат му Сюлейман II (1687-1691). Зачестяват и случаите на масово дезертьорство от армията, както и неявяване на лицата, определени да вземат участие в походите.

През 1688 г. австрийските власти решават да пренесат военните действия на територията на Балканския полуостров. На 6 август австрийската войска преминава р. Сава и започва обсадата на Белград. На 8 септември градът вече е в австрийски ръце. След това австрийците продължават настъплението си, превземат градовете Бръчко, Шабац, Баня Лука и Смедерево, като проникват чак до долината на р. Морава. Поради късната есен обаче австрийците не продължават своето нападение към София, а се оттеглят през Дунава във Влашка. Бойните действия са отложени за следващата 1689 г.

Бунтовни действия на българите през 1686-1688 г.
Тежките поражения на турските войски вдъхват на българите вярата, че часът за освобождение е настанал. В продължение само на няколко години в българските земи избухват редица въстания и бунтове. Широк размах получава и хайдушкото движение.

Първото въстание е в Търновско, известно като Второ Търновско въстание. Неговите организатори разчитат на помощ от Русия. По време на Руско-Турската война от 1677-1681 г. Турция изгубила Южна Украйна с Киев, които са присъединени към Русия. Така са ограничени, действията на кримските татари и се засилва руското влияние върху християните на Балканския полуостров.

Особена активност в това отношение проявява Московската патриаршия. През 1685 г. московският патриарх Йоаким успява да присъедини и постави под свое върховенство Киевската митрополия. След това погледът на руския патриарх е обърнат към българи, сърби, молдавци, власи и черногорци. През пролетта на 1686 г. той изпраща в Цариград своя племенник Савелий Дубровски, за да получи подкрепата на цариградския патриарх в това отношение. Същевременно патриарх Йоаким приема в Москва Ростислав Стратимирович, потомък на видинския цар Иван Срацимир, който се титулува „търновски княз". Патриархът го сгодява за своята племенница Мария Владимировна Дубровска.

Въстанието започва в Търновско и постепенно се разпространява по двата склона на Стара планина - Габровско, Троянско, Златишко и Софийско. Огромни турски пълчища нападат Търново и го разоряват, като избиват и 2/3 от жителите му. Оцелелите бойци заедно с ранения Ростислав Стратимирович се оттеглят в Габровския Балкан, където се събират около 4 000 въстаници. Към тях се присъединяват и 800 въстаници от Южна България, с които пристига и Савелий Дубровски. След редица сражения въстаниците се изтеглят по билото на Стара планина и достигат до София, където местни жители също се вдигат на борба. Силите обаче са неравни и скоро въстанието е потушено. Ръководителите му Ростислав Стратимирович и Савелий Дубровски се оттеглят в Рилския манастир, където дълго са лекували раните си, а след това заминават за Русия.

Въпреки неуспеха на Второто Търновско въстание, населението на Северна България не губи надежда за своето освобождение и се готви отново за борба. През 1687 г. жителите на селищата по Дунавското крайбрежие между Никопол и Силистра се въоръжават с оръжия, получени от влашкия княз Шербан Кантакузин и отново започват да се бунтуват.

През 1868, 1687 и първата половина на 1688 г., когато австрийците все още не са стъпили на Балканския полуостров, надеждите за помощ на тукашните християни са свързани предимно с Русия. През септември 1687 г. скопският митрополит Евтимий пристига в Москва, за да търси помощ за балканските християни. През пролетта на 1688 г. в Москва пристига архимандрит Исай, игумен на светогорския манастир „Св. Павел", който също носи искане за помощ до московските царе Иван и Петър. Между другото той донесъл и писмо от влашкия княз Шербан Кантакузин, с което последният уверява руския цар, че "българи, сърби и молдавци около 300 000 души" ще въстанат и ако руската войска дойде до устията на Дунава, те ще се притекат на помощ и лесно ще стигнат до Цариград.

Същевременно обаче, във връзка с успешното настъпление на австрийските войски, особено след като те преминали на Балканския полуостров, тукашните християни възлагат на тях все по-големи надежди. За това спомагат и самите австрийци, които твърде много разчитали на балканското християнско население и особено на българите и сърбите.

Още през февруари 1687 г. австрийският император Леополд
I изпраща манифест до цариградския патриарх Калиник VII с молба да подбуди християнските народи на Балканите да се надигнат против турците и да застанат на страната на Австрия. През лятото на 1688 г., когато Военният съвет на Австрия решава да пренесе бойните действия на Балканския полуостров, едно от важните съображения е, че балканските християни ще се включат най-активно в борбата против турците. Впрочем същото се съдържа и в прочутия мемоар на Георги Бранкович, изпратен до австрийския император. А австрийците не просто разчитали на помощта на балканските християни - те имали претенции да присъединят техните земи. През същата 1688 г., когато превземат Белград, австрийците поставят на Турция като условие за постигане на мир да им бъдат отстъпени Трансилвания, Влашко, Молдова, Босна с Херцеговина, Сърбия и България.

Във връзка с военните успехи на австрийците стои и засилването на хайдушкото движение, особено в западните области на Балканския полуостров. Още от 1683 г. започват да се активизират хайдутите в Битолско, Леринско, Прилепско, Струмишко, Петричко и други райони, като от година на година хайдушкото движение взема все по-големи размери. Показателен в това отношение например е един султански ферман от лятото на 1686 г. до висшите служители от левия ръкав на Румелия, в който се говори за зачестилите действия на хайдутите по пътищата. Сред многобройните османотурски документи от това лято особено впечатление прави едно нареждане до кадиите на Костур, Хрупище и други от края на юли с.г., в което се казва, че са се събрали 4 до 5 байрака по 100 до 200 хайдути, които се движат открито, нападат села и градове, грабят, вземат хора в робство и че вече е станало трудно да се събират държавните данъци. Подобни сведения за разрастването на хайдушкото движение, но вече в много по-големи размери, съществуват и за следващите години.

През лятото на 1688 г., когато военните действия на австрийците са вече пренесени в сръбските територии, много сърби се включват като доброволци в австрийската армия, образуват отделни формирования (полкове) и вземат активно участие в сраженията при Ниш и Косово. Локални бунтове избухват и сред католиците в Северна Албания.

Особено големи размери взема хайдушкото движение в западните и югозападните български земи. Когато австрийците настъпват към Ниш, хайдушки дружини нападат отстъпващите турски войски в района между Ниш и Пирот. При настъплението на австрийците пък към Пирот хайдушките дружини нападат заминаващите за фронта турски военни единици по целия път от София до Пирот. По този повод е издадена специална заповед, според която трябва "всички мъже от Пиротско, по възрастни от 7 години, да бъдат избити, а жените и децата им да бъдат третирани като военнопленници и да бъдат преселени на друго място" (впоследствие това нареждане е отменено).

Хайдушки дружини и доброволчески чети се появяват и в Радомирско, както и в доста отдалечени райони като Търновско, Казанлъшко, Пловдивско, Пазарджишко. Самоковско и други, където ликвидирането им е било поверено на одринския бостанджибашия. В Софийско пък, където също така действуват големи хайдушки дружини, специална султанска заповед нарежда те да бъдат унищожени, а ако това се окаже невъзможно - да им се предложи помилване, като в замяна на това им се повери да пазят и осигуряват безопасността на пътищата, т.е. да станат мартолоси.

По същото време големи хайдушки дружини действуват в Тиквешко, Струмишко и Петричко, а проходът на Бабуна, между Прилеп и Велес, е пълен с хайдути. Изсичането на горите върху обширни територии е едно от многото нареждания, изпратени до властите за преследване и унищожаване на хайдутите. Връх на революционното брожение на балканските християни през 1688 г. несъмнено е Чипровското въстание. То е подготвено още в началото на 1688 г., но избухва едва през септември с.г., когато в Чипровец пристига вестта за превземането на Белград и за настъплението на австрийците към долината на р. Морава. От Чипровец излиза една чета начело с Георги Пеячевич, която посреща австрийците и се присъединява към тях. Австрийците формират специален отряд от свои части и една унгарска конница, в който включват четата на Георги Пеячевич и новосформираната чета на Богдан Маринов. Този отряд настъпва на българска територия и това ускорява избухването на въстанието. Въстанието обхванало селищата Чипровец, Копиловци, Клисура, Железна и други. Според един хронист, "цяла България се вдигнала на оръжие да извоюва свободата си". От Чипровец излизат четири чети и още четири от Копиловци, които се присъединяват към отряда, в който се намират и четите на Георги Пеячевич и Богдан Маринов. Въстанието обхваща голям район от Северозападна България - поречията на реките Огоста, Цибрица и Лом, като се разпростира чак до Видин. На борба се вдига населението на редица селища в Пиротско, Берковско, Ломско и Видинско.

Център на въстанието е градецът Чипровец и католическите села около него. Вземайки предвид неравните сили в сравнение с турците, въстаниците се подготвят за продължителна отбрана: укрепяват градеца Чипровец и създават специален боен лагер в местността Жеравица, където приютяват част от населението на въстаналите селища. Същевременно те преминават и в настъпление - нападат и превземат градеца Кутловица (дн. Монтана), където се намирала сборна войска от турци и унгарци под командуването на Емерих Тьокьоли, унгарски благородник и съюзник на турците.

Австрийската войска не достига до района на въстанието и се оттегля отвъд Дунава. Това дава възможност на турците да се окопитят и да преминат в решително настъпление срещу въстаниците. Едно след друго селищата са покорявани. След продължителна обсада е сломена съпротивата и на Чипровец. Много хора от защитниците и населението на въстаналите селища са избити, други са взети в робство, а малцина успяват да се спасят като избягали и се заселили във Влашко. Цветущите дотогава селища са разрушени и ограбени. Само от Чипровец турците вземат повече от 100 коли плячка.

И така, бунтовното брожение в българските земи по време на Австро-Турската война от 1686 до 1688 г. обхваща огромни територии по цялата българска земя от Добруджа до Албанските планини и от Дунава до Родопите. Заредили се въстание след въстание. Разраства се борбата на хайдутите, като изкристализира и тактиката им в новите условия: онези, които са близо до района на бойните действия, се вливат в състава на австрийските войски; останалите действуват в тила на турската армия, като й нанасят загуби и отвличат част от силите й от театъра на бойните действия.

Такава била обстановката в навечерието на 1689 г., когато Османската империя е трябвало да води борба на живот и смърт против австрийците и надигналото се балканско християнско население. Връзката между настъплението на австрийците през 1689 г. в центъра на Балканския полуостров, Карпошовото въстание и останалите бунтовни прояви на тукашното християнско население е очевидна. Това именно налага, за да бъдат разбрани и обяснени, те да се разглеждат в тяхната взаимовръзка и зависимост.

Австро-Турската война през 1689 г.
Военните действия през 1689 г. се развиват при доста променена политическа обстановка в сравнение с предната година. През февруари 1689 г. Франция напада Германия при р. Рейн и австрийският император, който същевременно се титулува и германски император, трябва да отдели големи сили на запад. Така Австрия е принудена да воюва на два фронта: против Франция на запад и против Османската империя на изток. Това несъмнено отслабва силите на австрийците на Балканския полуостров и те все повече започват да разчитат на помощта на местното християнско население. По същото време и Русия не може да подпомогне австрийците, тъй като е ангажирана във военен конфликт с татарите. При това положение Турция има възможност да събере далеч по-голяма сила от своите противници, още повече, че изходът от тази война за нея вече станал въпрос за съществуването й като европейска държава.

Подготовката за предстоящите военни действия и на двете държави - Турция и Австрия, започва още в ранна пролет.

На 6 април 1689 г. за върховен главнокомандуващ на австрийската войска е назначен маркграф Лудвиг Баденски, подпомаган от опитните генерали Пиколомини и Ветерани. Предоставени му са обаче скромни средства и само 24 000 бойци. При това му е предписано да превземе Ниш, но да не продължава към София. а да свърне на запад и да излезе на Адриатическо море, за да пресече влиянието на Венеция и да откъсне Босна и Херцеговина, към които Австрия имала претенции. С други думи, Австрия иска да се възползва от надигането на балканското християнско население, но няма намерение да му помогне да се освободи от турска власт.

Подготовката на турската войска започва на З март 1689 г., когато в Одрин пред двореца е изнесено султанското знаме. Мобилизацията на мюсюлмани продължава цели три месеца и обхваща Албания, Румелия и Анадола. На помощ са повикани унгарският им васал Емерих Тьокьоли и кримският татарски хан Селим Гирай. Мобилизирана е цялата дунавска флота, а част от средиземноморската флота е съсредоточена в Солунския залив. Взети са сериозни мерки против дезертьорите и дори срещу онези, които се бавят пътувайки към местоназначението си.

За главнокомандуващ на османските войски против Австрия е определен Реджеб паша. В края на юни 1689 г. в Софийското поле, където е главният турски лагер, пристига и самият султан Сюлейман
II. Според разработения план, на Реджеб паша са предоставени 50 000 бойци (от тях 20 000 конници), като му е било поръчано да отвоюва Белград. На босненеца Хюсеин паша и на унгареца граф Тьокьоли е наредено да настъпят по долината на Дунава. Допълнително щяло да се реши къде ще действуват султан Селим Гирай с неговите 30 000 бойци и Халил паша от Пелопонес.

Плановете на турската армия в голяма степен зависят от помощта на татарския хан Селим Гирай, поради което участието му било купено със 75 000 жълтици. На 26 юни Селим Гирай тръгва от Крим със синовете си и с 30-хилядна армия, като се движи много бавно - в София пристига едва на 14 ноември, т.е. след три и половина месеци. Неговото движение през Северна България обаче е истинска трагедия за българското християнско население: погром и налагане на исляма на цели райони от Добруджа до Тетевенско.

Настъплението на австрийците започва на 13 август 1689 г. На 29 и 30 август с.г. при Грабовац и Баточина те нанасят две страхотни поражения на турската войска: тя загубила целия си лагер с 200 оръдия, огромно количество оръжие и впрегатен добитък, като дала и около 3000 души убити. След това поражение деморализираната турска армия панически отстъпва към София. Същевременно сред войската дезертьорството взема големи размери. Избухват и бунтове против неспособността на командния състав да се справи с положението.

При създадената тежка обстановка султанската власт взема извънредни мерки за защитата на Ниш и за спиране на австрийското настъпление. В София са събрани оръжие, муниции, шатри и друго военно снаряжение. като спешно са изпратени на фронта. Специални патрули са изпратени за залавяне и избиване на дезертьорите. На няколко паши от Албания е наредено спешно да заминат на помощ на Реджеб паша. Започва евакуация на мохамеданското население от района на Ниш. Около самия град са изкопани окопи и поставени оръдия. Същевременно са взети спешни мерки за преграждане и отбрана на всички проходи, водещи към София.

На 22 и 23 септември австрийците се явяват под стените на Ниш, а на 24 септември с мощна атака превземат града. Така турската войска понесла ново, още по-страхотно поражение, загубвайки около 10 000 бойци. В ръцете на австрийците попадат 29 оръдия, много впрегатен добитък, муниции и храни. Скоро след това австрийците превземат Бела Паланка и Пирот, като се придвижват чак до Драгоманския проход. В турската армия настъпва пълна деморализация: една част отстъпва към Враня и Крива Паланка, а другата начело с Реджеб паша се оттегля към Драгоман, за да пази пътя към София. А в турския лагер край София настава истинска паника. Решено е султанът да се оттегли в Пловдив: на мохамеданите от София е разрешено да се изселят в Пазарджик, Пловдив, Одрин и Цариград; около София започват да се копаят окопи, да се поставя артилерия и да се струпват войски, тъй като се очаква тук да бъде насочен главният удар на австрийците; специални нареждания са дадени за преграждане и отбрана на проходите при Драгоман, Браня, Знеполе, Кюстендил, Берковица, Кутловица и Качаник, където спешно са изпратени войски от Скопие и Румелия. Реджеб паша е сменен и убит, а начело на османските войски застава самият велик везир Бекри Мустафа паша.

След превземането на Ниш австрийците не продължават настъплението си към София, а разделят войската си на две части, настъпвайки на север и на юг, т.е. в две противоположни посоки.

Едната част, под ръководството на граф Баденски, на 6 октомври тръгва по долината на р. Тимок, превзема градовете Оршова, Кладово, Чипровец и Белоградчик (в него за комендант бил оставен капитан Продан Щета), след което продължава за Видин и го превзема на 14 октомври.

Останалата войска е поставена под командуването на генерал Пиколомини. Той е оставил част от войската си да защитава Ниш и Драгоманския проход, а с основните си сили настъпва в две посоки. Южното крило от армията му на 13 октомври превзема Лесковац, овладява Гърделичкия проход и се появява пред Враня. Турците се оттеглили и се съсредоточават в района на Крива Паланка и Кюстендил. Голяма битка става северно от Крива Паланка, където турците отново са разбити и се пренасочват към Щип.

Самият Пиколомини с основната част от войската си тръгва през Косово, овладява без особени трудности Прокупле, Подуево, Прищина, Ново бърдо, а на 22 октомври - и Качаник. На 25 октомври австрийците влизат в изоставеното Скопие, в което по това време върлува чума, запалили го, след което се оттеглят да презимуват в Качаник.

И така, към края на октомври 1689 г. фронтът се простира от Видин, Белоградчик, Чипровец, Берковица, Драгоман, Знеполе, Гърделичкия проход и Качанишкия проход до Люма.

Бунтовното движение до есента на 1689 г.
Успехите на австрийците през 1688 и особено през 1689 г. събуждат надеждите за освобождение и предизвикват раздвижване на християнското население както в освободените територии, така и в тила на турската армия. За това допринасят и призивите на австрийците за въстание.

През пролетта на 1689 г., преди още австрийците да започнат своето настъпление, хайдутите активизират своите действия. Особено големи размери взема хайдушкото движение в Кюстендилския санджак. Показателни са в това отношение четири султански заповеди, издадени в края на април 1689 г.

Първата заповед е изпратена до кадиите на Кюстендилския санджак, а така също и до кадиите на Знеполе и Самоков. С нея се нарежда на мартолосбашията Хасан от Крива Паланка с помощта на мартолосите и войската да ликвидира бунтуващите се хайдути в този обширен район.

Втората заповед е до мартолосбашиите в Кюстендилския санджак. Всички те се задължават по всякакъв начин да подпомагат споменатия мартолосбашия Хасан в борбата за ликвидиране на хайдутите. При това с оглед на по-големи успехи Хасан е назначен за върховен началник (башбог) на всички мартолосбашии в споменатия санджак.

Третата заповед е отправена до всички кадии, вилаетски аяни и първенци в Кюстендилския санджак. -В нея изрично се подчертава, че раята в този край се бунтува и че е необходимо да се вземат специални мерки за защита на Мелник. Препоръчва се да се изостави досегашната практика да се наемат за мартолоси българи гяури (булгар кяфири), а на тази длъжност да се наемат способни и яки млади мъже от албанците мохамедани. Отново се подчертава, че координатор и отговорник за преследване на хайдутите е мартолосбашията Хасан.

В тази, както и в другите султански заповеди много често се говори за мартолоси. Първоначално това е военна формация от християнски бойци на османска служба. По-късно на тази категория население е възложена охраната на проходите и пътищата. Тези хора обаче, организирани и въоръжени, се оказват главната бунтуваща се сила против османската власт. И ето че сега, в тревожната и смутна 1689 г., султанът нарежда на мартолосбашията Хасан да не наема вече българи гяури (булгар кяфири), както е бил досегашният обичай, а мохамедани албанци. Тази султанска заповед е много показателна за определяне на етническия състав на населението по долината на р. Струма и в района на избухналото по-късно Карпошово въстание. Обикновено османотурските документи използват само религиозната принадлежност на хората и ги обозначават като „правоверни" (мохамедани) и „неверници" (гяури, кяфири). В дадения случай обаче са използвани и двете определения - етническото и религиозното. А това вече е официално признание за българския произход не само на мартолосите в района, но и на останалото население.

Четвъртата заповед е отправена до одринския главатар на еничарските готвачи Реджеб. В нея се споменават имената на деветима хайдути от няколко дервентджийски села, които имали пълната подкрепа на местното население. Нарежда се не само да бъдат унищожени споменатите хайдути, но да бъдат строго наказани и всички ония, които ги снабдяват с храна или пък отказват да участват в тяхното преследване и залавяне. Адресирането на тази заповед до одринския първенец показва, че хайдутите са активизирали своята дейност и в Тракия.

Още по-категорична е една султанска заповед от началото на юни с.г., изпратена до кадиите, аяните и останалите първенци в санджаците Кюстендил и Паша. В нея се говори за появилите се многобройни хайдути, които нанасяли големи щети на мохамеданското население. Предписвало им се да предоставят необходимия брой конни и пеши стрелци на одринския бостанджибашия Реджеб, който е определен да ръководи преследването и унищожаването на споменатите бунтовници. Показателно в случая е споменаването на санджака Паша като размирен район - това е обширна област, обхващаща Одринско, Елховско, Пловдивско, Родопската област, Беломорието, долината на Долна Струма и р. Бистрица.

Въпреки предприетите от властите мерки, хайдушкото движение продължава, да се разраства. Това се вижда ясно от една султанска заповед от началото на юли с.г., изпратена до кадиите в обширния Кюстендилски санджак, обхващащ Радомирско, Дупнишко, Мел-нишко, Горноморавско, Струмишко, Тиквешко, Радовиш-ко, Щипско, Светиниколско, Бранянско, Сурдулишко и Кюстендилско. В нея се казва, че тъй като досегашните мерки за ликвидиране на хайдутството не са дали желаните резултати, преследването им да се извършва чрез координирани действия на войската, мартолосите и други военни части.

Още по-категорична е султанската заповед от втората половина на юли с.г., изпратена до кадиите, мютеселимите, войводите, вилаетските аяни, мартолосбашиите и всички останали държавни служители в санджаците Паша, Кюстендил, Скопие, Охрид, Трикала и Солун. В нея не само се констатира разрастването на хайдутството, но се апелира и за защита на вярата и държавата. При това всички тези държавни служители се предупреждават, че ако проявяват нехайство и не помогнат за залавянето и унищожаването на хайдутите, ще загубят службите и имотите си.

Други султански заповеди от лятото на 1689 г. съобщават, че хайдутите вече контролирали проходите между Пазарджик и Ихтиман, Кресненското дефиле и прохода между Велес и Прилеп. При това на властите отново се предписва „от гяурите да не се назначават мартолосбашии".

Най-голям размах бунтовното движение в българските земи придобива по време на Австро-Турската война - преди, по време и след превземането на Ниш от австрийците (както вече бе посочено, Ниш паднал на 24 септември 1689 г.)

Турският хронист Силяхдар съобщава, че още по време на придвижването си към Ниш австрийците мобилизирали жители от местното гранично население, което включили в своите военни единици. Това именно население повярвало, че австрийците ще помогнат за отхвърляне на турската власт и за освобождаването на цяла Румелия, т.е. на всички български земи. Затова, в пълно съгласие с австрийската политика, тези българи от граничните територии установили връзки с кнезовете, свещениците и другите първенци в градовете и селата по цялата територия чак до Цариград, като им писали: "Измина епохата на мюсюлманите. Дойде краят на османското време. От този ден настъпва нашата епоха."

По-нататък Силяхдар разказва, че преди още да получат тези писма българите от районите на София и Пловдив се отказали от покорство спрямо турската власт и вдигнали бунт. Християнските първенци и свещеничеството от тези райони, като повели със себе си и други бунтовници, дошли в Ниш, влели се в австрийските военни части и се поставили под техните бойни знамена. Жените и децата си укрили в непристъпни места. Силяхдар изрично отбелязва, че младежите от това българско население, след като се присъединили към австрийците, се включили във формираните батальони и заедно с тях участвали в по-сетнешните бойни действия. Силяхдар, верен на ислямската си природа, описва с черни краски и явно тенденциозно тяхното поведение: влизали в незащитените градове, плячкосвали, ограбвали, палели; избивали или заробвали мюсюлманите; извършили безбройни и неописуеми злодеяния и мъчения.

Австрийското командуване разбира много добре, че помощта на балканското християнско население му е крайно необходима, поради което издава строги нареждания войските му да не ограбват и да не вредят с нищо на християните. Същевременно те използвали бунтовното движение на местното християнско население за своите политически и военни цели. Всички присъединили се към австрийците християнски първенци трябва да дадат клетва за вярност към австрийския император и да се подчиняват на заповедите на австрийското командуване.

Един от най-личните българи, който се отзовава на призивите на генерал Ветерани за бунт и за съвместна борба против Османската държава, е хайдушкият войвода Страхил.

Според Силяхдар, Страхил бил българин от с. Ветрен (Еникьой), Пазарджишко. Тук той развял знамето на бунта, събрал дружина от около 200 души хайдути, нападал мохамедани по пътищата и дори ограбил няколко техни села. Действията му в един момент станали заплаха за османската власт. Поради това до кадиите на Пловдив и Пазарджик са изпратени нареждания да се извърши мобилизация и да се формира мохамеданско опълчение за ликвидирането му. За целта са определени двама началници с 50 бостанджии (еничари от охраната на султана), които да ръководят акцията по залавянето и ликвидирането на хайдутите. В помощ на наказателните отряди са придадени два отряда делии (особен род горска конница) и кавалерия (гюнлю) от свитата на великия везир. Наредено е заловените хайдути да бъдат наказвани незабавно. Формирането на такива големи наказателни отряди и крутите мерки, които са набелязани за борба против хайдутите, показват, че османската власт иска да си осигури пътя от Пловдив през Пазарджик, Ихтиман и София, както и да премахне всяка заплаха от страна на хайдутите в своя тил.

Веднага след получаването на съответните нареждания, на 22 март 1689 г. двамата турски военачалници тръгват на път и пристъпват към изпълнение на поставената задача. Страхил войвода обаче узнава за подготвяната акция и взема съответните мерки за защита. И тъй като по това време бунтуващите се българи започнали да се стичат към Ниш, за да се отзоват на апелите на австрийците за съвместни действия против турската власт, натам тръгва и Страхил войвода. Като взема със себе си цялото си семейство, с дружината си той поема през високите и труднопроходими планини, докато най-сетне успял да се добере до Ниш. В града влиза с цялата си дружина и докарва много добитък. А преследвачите, след като научили за това негово бягство, правят опит да го настигнат в планините, но не успяват да го заловят и накрая се отказват от всякакво преследване.
image














Споменът за Страхил, за неговото хайдутуване по планините, за многобройните преследващи го потери се пази и досега в Тракия. В една народна песен се казва:

Не ми било потера
от седемдесет читаци
със седем сини байраци,
най ми е било потера
колко на небе звездите,
колко на трева листето,
колко на поле тревите.
В духа на народните песни е описано и сражението на Страхил войвода с потерите:
Страхил на крака подскочи,
извади сабя френгия,
че са на ляво завъртя,
дур се надясно обърна -
сам си войвода останал.
В песен от Карловско пък се разказва:
Прочул се Страхил войвода
по тая Стара планина,
че ми е страшен хайдутин
и сиромашки закрилник.
Никой не може го хвана,
го хвана да го издаде,
на турци да го предаде...
Един е Страхил войвода,
него не могат излъга,
него го куршум не хваща.
Този именно кален в битки и обвеян със слава български хайдутин се присъединява с многобройната си дружина към австрийците в Ниш. При това Силяхдар отново подчертава, че това той прави след като е нанесъл големи щети на мохамеданското население и си спечелил лоша слава пред османската власт. Всичко то ва, обаче, му е спечелило голям авторитет пред австрийските власти, поради което те не само го приемат и поставят под свое командуване, но гледат на него кат на най-личния представител на бунтуващите се българи.
следва продължение с т.н. Карпошовото въстание



Гласувай:
11
0



1. lidislidis - Изчетох с интерес постинга
09.12.2015 18:47
Впечатли ме песента за Страхил войвода. Не я знаех. Благодаря за което! Поздрави!
цитирай
2. didanov - здравей лидия
09.12.2015 23:01
кой в днешно време знае тези народни песни? виж на Азис и компания всичките ги знаят. поздрави
цитирай
3. germantiger - Конкретиката е от мен и я набирах за един познат с ник сагитариус/стрелц, който спореше с мен и разбира се, грешеше за война
10.12.2015 01:02
ХУБАВО ДА СЕ ЗНАЕ, ЧЕ НЕ СОБИЕСКИ Е С ОСНОВНА ЗАСЛУГА ЗА ПОБЕДАТА

И ОЩЕ ДА СЕ ЗНАЕ, ЧЕ НА СТРАНАТА НА ТУРЦИТЕ ВОЮВАТ ВАСАЛНИ БЪЛГАРИ

ЗАЩО СОБИЕСКИ НЕ Е ПОБЕДИТЕЛЯ, А ГЕРМАНЦИТЕ - КОНКРЕТИКА ОТ МЕН:

1682 турската армия нарушава мира с Австрия и за пореден път влиза в северните райони на Унгария.
ОСНОВА НА ВОЙСКАТА Е ЕНИЧАРСКИЯ КОРПУС С ЧИСЛЕНОСТ 20 000 ВОЙНИЦИ...забележи сагитариус-пиша основа, а не основна част.
Основата на една армия обикновено е:

НАЙ-БОЕСПОСОБНАТА
НАЙ-ОПИТНАТА
НАЙ-УСТОЙЧИВАТА
НАЙ-ФАНАТИЗИРАНАТА често пъти
НАЙ-СИЛНАТА иначе казано нейна част
Еничарите възпитавани като ислямски фанатици от деца!

Огромната част от османската армия се е състояла от спахийската ленна кавалерия, пехотно регионално „опълчение”, ТАТАРСКА КОННИЦА ОТ КРИМ И СТЕПИТЕ СЕВЕРНО ОТ КАВКАЗ и дори контингенти на васалните християнски „князе”.
Авторите споменават, че вероятно армията е била 120 000 „реално”.

Леополд1 като кайзер на Свещената Римска империя на ГЕРМАНСКАТА НАЦИЯ казват е могъл да противопостави 35 000 войника и като кайзер се обръща за помощ към германските курфюрсти и към папа Инокентий11-самия папа влага пари, призовава и помага в организацията на християнския „съюз”...СОБИЕСКИ СЕ АНГАЖИРА ДА УЧАСТВА СЪС ЗАЯВЕНИ 40 000 ВОЙНИКА!
ОТ ТЯХ УСПЯВА ДА СЪБЕРЕ 24 000-14 000 КАВАЛЕРИЯ И 10 000 ПЕХОТА!!!

На 7 юли австрийския император със семейството отива в Линц и оставя Виена на граф Ернст жон Щархемберг командващ 16 000 войници, още по това време в горите около предградията на Виена се появява татарската конница, а на 14 юли града е обсаден или по-точно блокиран макар и не напълно и турската артилерия открива огън.

СЛЕДВА ВЕЧЕ САМОТО СРАЖЕНИЕ...
В момента ще напиша доколкото ме хванат нервите подробностите и развитието защото набирам текста в момента...

Състав на войските
След съвета в Регенсбург германските курфюрсти събират:

Карл Лотарингски 30 000
Йоханн Георг 3 Саксонски над 10 000
Максимилиан Еммануил Баварски 10 000

ОБЩО НАД 50 000 ГЕРМАНСКИ ВОЙСКИ

В ГРАДА КАКТО ПИСАХ СА 16 000 АВСТРИЙСКИ

СОБИЕСКИ ИДВА С 24 000 ПОЛСКИ ВОЙСКИ

...

Карл и Собиески решават да преминат през виенските гори, които не са гъсти и фактически са хълмове обрасли с храсти и редки дървета. Именно след овладяване на тези хълмове християните са имали намерение да атакуват турците.
Кара Мустафа подценил опастността и рабира се очаквал и искал падането на Виена „всеки момент” както смешно пишат историците, смешно за мен, но това е отделен лаф
Мустафа има в горите Ибрахим бей „губернатора” на Буда с 23 000 пехота и 5 000 татарска кавалерия, Мустафа е бил убеден, че този контингент ще задържи християните за чиято численост е нямал ясна или точна представа.

На военния съвет Карл и Собиески са в хармиюония за идеята армията да се раздели на три „корпуса”...следва сражението...

Херцог Йоханн Саксонски води лявото крило, което настъпва КЪМ ГРАДА злизко по течението на р. Дунав. 31 000 имперски войници и саксонци заемат Каленберг-Плешивата планина в превод, това са господстващите позиции над тези на Ибрахим бей заел местността около Нуссдорф.
Максимилиан Баварски и Валдек с баварците и други германски части над 20 000 настъпват към Зифринг и Веринг с направление след преодоляването им отново Виена.
В дясно херцог фон Лауенберг с 4 500 пехота и Собиески най вдясно на „крилото” със своите 24 000 войника.

В ранното утро на 12 септември Ибрахим бей тръгва напред както пишат историците, иначе кзано „по моему” дава сигнал за контакт с врага...

1.Карл дава заповед на Лудвиг Баденски водещ австрийски полкове да отхвърли турците, саксонците също придвижват отделни части за поддръжка на австрийците.
СЛЕД ОЖЕСТОЧЕН НО НЕПРОДЪЛЖИТЕЛЕН БОЙ МЕЖДУ АВСТРИЙЦИ + САКСОНЦИ АСРЕЩУ ТУРЦИ, ТО ПОСЛЕДНИТЕ ОТСТЪПВАТ. В схватката оказва влияние германската артилерия и християните овладяват Нуссдорф и Хайлигенщадт продължавайки настъпление след боя.

2.В центъра обаче Максимилиан и Валдек водят бой с „променлив успех” и немогат да надделят за разлика от австрийци и саксонци. Те настъпват, но са задържани между Зифринг и Гринциг с фланг който се открива...турците имат възможност да ударят, но в този момент татарските лайнета правят рейд и грабят южно от Виена! Алкото кавалерия на Ибрахим в разположение прави „налет”, но германците сгъстяват строя и устояват!

3. В ДЯСНО ЛАУЕНБЕРГ И СОБИЕСКИ ИМАТ ПЪРВОНАЧАЛНО ПРОБЛЕМ С МЕСТНОСТТА...ПОЛЯЦИТЕ СИ ПРОБИВАТ ПЪТ ПРЕЗ ХЪЛМИСТИЯ ТЕРЕН И ИЗЛИЗАТ, НО СА АТАКУВАНИ ОТ ТУРСКАТА КОННИЦА...В БОЯ ТЕ НАДДЕЛЯВАТ И РАЗЧИСТВАТ ПЪТЯ СИ МЕЖДУ ГЕРСТХОФ И ДОРНБАХ.
СОБИЕСКИ ВЕЧЕ УСПЯВА НА ТОЗИ ТЕРЕН И „СПОКОЙНО” ДА РАЗГЪРНЕ КАВАЛЕРИЯТА В ДОСПЕХИ В ДВА ЕШЕЛОНА И ДА РАЗБИЕ ПРОТИВОСТОЯЩИТЕ ТУРЦИ...ПРЕСЛЕДВА ГИ ДО ТЕХНИЯ ЛАГЕР, ТАМ ТЕ ЗАПОЧВАТ ДА ГРАБЯТ ИЗНЕНАДВАЙКИ САМИЯ КАРА МУСТАФА И „ЗА ЕДНА БРОЙКА” ДА ГО ПЛЕНЯТ-както казват историците, по моему казано да изключат единия център на командване в случая всеобщо, но не конкретно за самия бой който се води от Ибрахим бей!

НАРОЧНО НАБРАХ ТОВА С ГЛАВНИ БУКВИ-ТОВА Е ДЯЛА НА ПОЛЯЦИТЕ:
РАЗБИТ ФЛАНГ
РАЗБИТ ЛАГЕР И НЕГОВИЯ ГРАБЕЖ
ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ УБИЕ ИЛИ ХВАНЕ МУСТАФА, МАКАР И НЕСЪСТОЯЛА СЕ-това е наистина плюс на пръв поглед „голям капитал’ може да се тълкува но всъщност той не се осъществява!

КАКВО СТАВА ОБАЧЕ ПАРАЛЕЛНО И СЛЕД ТОВА...!!!

-ЛУДВИГ БАДЕНСКИ РАЗБИВА ДРУГИЯ ФЛАНГ НА ТУРЦИТЕ И ПРОДЪЛЖАВА КЪМ ВЕРИНГ

-ЯНИЧАРИТЕ ПО ЗАПОВЕД НА КАРА МУСТАФА ОСТАВЯТ НА ПОЗИЦИИТЕ СИ......!!!!!!
ДА ОСТАВАТ И ТО СЛЕД ЗАПОВЕД-ЗАПОМНИ ТОВА

-В НАЧАЛОТО ТУРЦИТЕ СЕ ДЪРЖАТ, НО ПОДХОЖДАТ ИМПЕРСКИТЕ ВОЙСКИ И ЗАПОЧВА БОЙ В ТРАНШЕИТЕ, В КОЙТО ГЕРМАНСКИТЕ ВОЙСКИ ВЗЕМАТ „ВРЪХ’ СЛЕД КАТО СЕ ВКЛЮЧВАТ САКСОНЦИ И БАВАРЦИ

-КЪМ 17.00 ОСМАНСКАТА СЪПРОТИВА Е ПРЕКРАТЕНА, А ГРАДА СПАСЕН!

ЗАГУБИТЕ НА ТУРЦИТЕ СЕ ОЦЕНЯВАТ НА 10-20 000
ЗАГУБИТЕ НА ХРИСТИЯНИТЕ ОК. 4 000


Какви са моите изводи:

1.ГЕРМАНЦИТЕ РАЗБИВАТ ЛЯВОТО КРИЛО И ЦЕНТЪРА НА ТУРЦИТЕ

2.ПОЛЯЦИТЕ РАЗБИВАТ ДЯСНОТО КРИЛО, ЛАГЕРА И ПОСЛЕ ГО ГРАБЯТ

3.ГЕРМАНСКИТЕ ВОЙСКИ НАДДЕЛЯВАТ НАД ЕНИЧАРИТЕ В ТРАНШЕИТЕ

НАЙ-БОЕСПОСОБНАТА СИЛА СА ЕНИЧАРИТЕ-ИМЕННО ПОБЕДАТА НАД ТЯХ Е РЕШИТЕЛНА

ЕНИЧАРИТЕ СА В ТРАНШЕИТЕ СА ОПАСТНОСТ ЗА ВИЕНА-ИМЕННО ТЕ СА РАЗБИТИ

ЕНИЧАРИТЕ СА ПЕЧЕЛИЛИ МНОГО НА ПРЪВ ПОГЛЕД ЗАГУБЕНИ ЗА ТУРЦИТЕ БИТКИ-ЗА ТОВА ПОБЕДАТА НАД ТЯХ ИЗБИВА НАЙ-СИЛНИЯ КОЗ ИЛИ ЧАСТ ИЛИ СРЕДСТВО С КОЕТО РАЗПОЛАГА КАРА МУСТАФА И ПРАВИ ПОДНОВЯВАНЕТО НА СРАЖЕНИЕТО ПОЧТИ НЕВЪЗМОЖНО...ТОВА Е И КРАЯ!

Тусрките майна и Кара Мустафа вероятно глупака

Грешки НА ЕДРО

1.КАТО ЗНАЕШ ЗА ХРИСТИЯНСКИ СЪЮЗ ИЛИ СБОР НА АРМИИ ПРЕЧИШ НА ДВИЖЕНИЕТО ИМ
-НАЛЕТ, НАБЕГ, НАПАДЕНИЯ ПО МАРШРУТА ИМ С ТАТАРКОННИЦА
-ЗАБАВЯШ ДВИЖЕНИЕТО ИМ-ГОРИШ СЕЛА ПО МАРШРУТИТЕ, МОСТОВЕ
-ИЗБИВАШ ЖИВОТНИ ПРОВИАНТ
-КУПУВАШ НЯКОЙ В КОАЛИЦИЯТА ЗА ДА Я ЗАБАВИ, ПРЕДАДЕ, ОТКАЖЕ-айде тва е нямало начин в случая може би

2.ПОДГОТОВКА СРЕЩУ ПОДХОЖДАЩИЯ ПРОТИВНИК
-ВЕРОЯТНИЯ МАРШРУТ И ПОЯВА НА ХРИСТИЯНСКИТЕ ВОЙСКИ Е ОПРЕДЕЛИМ ИЛИ ПРЕДВИДИМ
-УКРЕПЯВАШ "ИНЖЕНЕРНО" СЕЛАТА СПОМЕНАТИ В БОЯ, ХЪЛМОВЕТЕ СПОМЕНАТИ СЪЩО
-ОБУЧАВАШ ВОЙСКИТЕ В ТАЗИ МЕСТНОСТ И ТЕРЕН, ОПОЗНАВАШ ГО В ДЕТАЙЛ И ПРИВИКВАШ

Грешки НА ДРЕБНО

1.МУСТАФА ТРЯБВА ДА ВОДИ БОЯ КАТО ПРИСЪСТВИЕ РЕШИТЕЛНОСТ И ВНИМАНИЕ ЛИЧНО

2.ОТ ЦЕЗАР ДО ДНЕС ПОЯВАТА НА ДЕБЛОКИРАЩА ЧАСТ Е НОМЕР 1 ЗАПЛАХА, НЕ ПАСИВНИТЕ В ГРАДА ВОЙСКИ, ДОРИ ТЕ ДА ПРОЯВЯТ АКТИВНОСТ С РЕЙД ИЗВЪН ГРАДА, ТО ПРИОРИТЕТ Е ВРАГА ВЪН ОТ ГРАДА...МУСТАФА НЕ УСЕЩА КЪДЕ СЕ РЕШАВА ОБСАДАТА-НЕ В САМАТА ОБСАДА, А "ВЪН" ОТ НЕЯ И РАМКИТЕ НА ГРАДА!

3.ИБРАХИМ ПРАВИ ИДИОТШИНИ ЕДНА СЛЕД ДРУГА:

-"ТРЪГВА" ДА ПОСРЕЩА АТАКА "ОТ ВИСОКОТО"

-ПОДЛАГА НА АРТУДАР ВОЙСКИТЕ, ВМЕСТО ДА ИЗЛЕЗЕ ОТ ОБСЕГ НА АРТИЛЕРИЯТА ИЛИ ДА ПОЛЗВА СЕЛАТА КАТО ПРИКРИТИЕ ОТ ОГЪН

-НЕ ДЪРЖИ ЕДИННО КОМАНДВАНЕ-ТАТАРИТЕ "НАНЯКЪДЕ" ГРАБЯТ...ИБРАХИМ ИМА ШАНСА ДА ДЪРЖИ ЕДИН КОМАНДВАНЕ ЗА РАЗЛИКА ОТ МНОГОТО КОМАНДВАЩИ В ХРИСТИЯНИТЕ...ТУРСКОТО ЛАЙНО ИМА ШАНСА ДА ОТРЕАГИРА И КОМАНДВА ПО-БЪРЗО, ПО-АДЕКВАТНО И КАТО ЕДИН ЛИДЕР-НЕ ИЗПОЛЗВА ТОЗИ ШАНС

-НЕ ПОЛЗВА ЗНАНИЕТО НА ТЕРЕНА

-ИБРАХИМ НЕ СЪСРЕДОТОЧАВА НИКЪДЕ УСИЛИЯТА СИ, КОЕТО ПОКАЗВА ЧЕ НЯМА ЯСНА ПРЕДСТАВА ЗА БОЯ ИЛИ КАК ДА ГО ВОДИ

-НЯМА РЕЗЕРВ КОЙТО ДА ВКЛЮЧИ ЗА НАРАСТВАНЕ УСИЛИЕТО В ПУНКТ НА БОЯ ИЛИ ЗА УПЛЪТНЯВАНЕ НА ФРОНТА

-САМИЯ МУСТАФА НЕ ДАВА НАМ ИБРАХИМ ЕНИЧАРИТЕ

-НАЙ БОЕСПОСОБНИТЕ НЕ УЧАСТВАТ В БОЯ А СА ПАСИВНИ В ТРАНШЕИ
ТЕ СА ИЗКЛЮЧЕНИ ОТ СРАЖЕНИЕТО В НАЧАЛОТО

-ТУРЦИТЕ НЕ ПОЛЗВАТ ЧИСЛЕНОТО СИ ПРЕВЪЗХОДСТВО
цитирай
4. germantiger - ...
10.12.2015 17:48
Постинга ти е великолепен в останалат конкретика, не го отличих вчера - нощшес, но сега мога да го напиша - постинга ти е много познавателен, много ясен, пдреден и информира българите за войни, които убеден съм не са им познати!
цитирай
5. didanov - прекрасно допълнение
11.12.2015 00:46
За обсадата и анализа на бойните действия, и аз научих нещо днес
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 1326029
Постинги: 1089
Коментари: 2751
Гласове: 2977
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?