2. radostinalassa
3. wonder
4. kvg55
5. leonleonovpom2
6. sparotok
7. planinitenabulgaria
8. mt46
9. varg1
10. deathmetalverses
11. getmans1
12. samvoin
13. tili
14. dalida
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. ambroziia
9. milena6
10. donkatoneva
2. radostinalassa
3. vesonai
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Прочетен: 1202 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 20.11.2015 23:50
В предишния постинг разказахме как Теодорос Стокас или Тодор Желязната ръка се съгласява да проникне в лагера на бунтовника Бърдоква или Ивайло и да го убие. Разказахме също и за първите му впечатления от селския цар.
Скоро на Тодор му попада изгоден случай да изпълни коварната повеля на византийския император – наблизо е намерена малка татарска дружина (200 татари), тъкмо заграбила едно голямо село. Ивайло бързо изготвя план-клопка като избира отново подходящ за битката терен. Ето как протичат събитията:
„-Войводата им разясни плана си. Всички пешаци, водени от Стан, Кънчо и Дамян (така се казваше четвъртият от помощниците му), щяха да останат тук в засада, а конниците с Момчил и самия Ивайло трябваше с изненада да нападнат татарите и да ги подгонят към засадата. Признах в себе си, че по-добър от този план мъчно можеше да се измисли.
Четите се подредиха на поляната. Пресметнах, че цялата дружина броеше шест-седемстотин пешаци и около двеста конника. С такава войска Алекси Стратегопул успя да отвоюва Цариград от латинците. Но беше ли достатъчна да се разруши едно царство и да се основе ново?
Ивайло изчака пешаците да заемат определените им места, огледа закритията им, даде последните си напътствия, пък яхна буен бял жребец и препусна срещу враговете. Половината конница литнаха след него. Останалата половина, между които бях и аз, тръгна след Момчила.
Обходът на татарския стан извършихме чудесно. Татарите, приключили с плячкосването, редяха заграбените товари и скатаваха шатрите. Ние се приближихме безшумно от противната страна, като потупвахме успокоително конете, за да не ни издаде някое случайно изцвилване.
Когато се приготвихме за бой, Момчил ме изпрати да съобщя на войводата, че чакаме само знак, за да връхлетим върху татарите.
Явих се пред Ивайло. Посрещна ме с такъв настойчив поглед, сякаш завинаги запечатваше образа ми в мисълта си. Не без вълнение аз му предадох съобщението на Момчил. Войводата остана спокоен. Той изтегли меча, издигна го над главата си и призова бранниците:
— След мен, юнаци! Смърт на пришълците!
Смаях се — не зная за кой път вече през тези дни. Никога не бях чувал начелник да казва „след мен“, защото този беше единственият, който тръгваше пред воините си, вместо да застава в безопасност зад редиците им.
Ивайло полетя към татарската орда. След него се устремиха конниците — настървени, с ниско приведени напред копия, страшни в своето желание за мъст. Далеч встрани се стрелна и Момчил с людете си. Поколебах се за миг дали да се върна при Момчила, но после пришпорих моя Вихър и хукнах след войводата.
Татарите ни забелязаха. Както и очаквахме, те видяха, че ги нападаме от една посока и като зарязаха всичко заграбено, побягнаха в противната. Настана шеметна гонитба. Броят на враговете, доколкото виждах, не бе по-малък от нашия. Но изненадата им се бе превърнала в ужас и те бягаха така, както се бяга само от смъртта.
После се случи неизбежното. Пред татарите се изправи Дамяновата чета. От гъстата редица на пешаците отлетя облак от стрели, копия и камъни и първите ездачи рухнаха на земята. Онези, които идеха след тях, не успяваха да спрат устрема си, препъваха се в труповете, падаха и увеличаваха страшната бъркотия. Отстрани връхлетяха другите две чети. Тогава нашата конница ги застигна и удари в гърба. Започна ужасна сеч.
Останах малко назад, поставих тънка смъртоносна стрела на лъка и потърсих Ивайло. Пред очите ми бе настанал хаос от кръв, стенания и смърт. Пищяха стрели, мечове звънтяха в медни щитове, пригласяха им тежки и глухи удари на боздугани, коне без ездачи цвилеха, ритаха и се мъчеха да се спасят с бягство. Навред се мяркаха вчепкани в смъртен двубой воини. И сред целия този ужас рипаше белият жребец на войводата, а ездачът размахваше кървав меч, сееше гибел и пътят му сред вражеските редици се застилаше с трупове.
Опънах лъка и зачаках сгодната секунда. Погледът ми следваше всеки негов жест. Ето, вече десет пъти можех да пусна неумолимата стрела и все нещо спираше ръката ми. Аз, участникът в безброй малки и големи сражения, стоях и гледах с парещи очи дивните подвизи на този герой. След това всичко се разви в един миг. Зад Ивайло се появи един опръскан с кръв татарин. Той се огледа хищно, забеляза незащитения гръб на войводата, мускулестата му ръка размаха широкия ятаган и… Не разсъждавах. Тетивата на лъка ми избръмча, стрелата свирна във въздуха и татаринът, поразен в сърцето се прекатури върху задницата на белия жребец. Ивайло се обърна. Той разбра какво се бе случило и погледът му потърси спасителя. Съзря ме. За миг очите ни се срещнаха над убития татарин. До последния си дъх ще пазя спомена за този поглед!
Но битката не търпеше съзерцания. Тя вилнееше край мене, подобна на безумен танец на всички дяволи от пъкъла. Забравих задачата си. В гърдите ми се пробуди старата воинска природа. Опиянението на боя разпали кръвта ми. Аз се хвърлих сред най-жестоко сражаващата се група. Копието ми прободе един жълтопепеляв татарин, който ме изгледа диво с тесните си очи и се сбогува с душата си. Грабнах кривия му ятаган и се впуснах нататък. Сечах, бранех се и пак сечах, сечах…
Най-после битката стихна. Пощада нито беше поискана, нито предложена: повече от двеста татари се търкаляха убити в подножието на хълма. Но и нашата дружина не се отърва безнаказано. Петдесетина души придружиха Длугън по тъмния път към неизвестното.
Плячката беше голяма — много оръжие и около сто обезумели от страх коня, които ние с мъка изловихме.
Като се пооправихме и погребахме нашите герои, ние потеглихме към Голяма Ракита. Селяните, начело със старейшината и свещеника, ни чакаха извън селото. Старейшината се опита да каже някакво приветствие, но думите му се стопиха в мощния всеобщ възглас:
— Цар Ивайло!… Да живее цар Ивайло-о-о!…»
След успешната битка признателните селяни устройват голям пир, където сред забавленията войниците могат да покажат уменията си. Предизвикан Тодор не остава по нзада и смайва всички с уменията си да борави с лъка и стрелата. Но изведнъж...
«— Тодоре!
Някой ме дръпна за ръкава. Сякаш рухнах на земята от необозрима височина. До мене стоеше Кънчо и избягваше очите ми.
— Ивайло те вика — каза той глухо. — Ела с мене!
Не бях се още опомнил, когато стигнахме до познатата ми самотна шатра. Кънчо спря пред входа и ме побутна:
— Върви!
Поех дълбоко дъх, вдигнах платното и прекрачих вътре. В шатрата имаше кожи, дрехи и оръжие. Но аз не виждах нищо. Прав, гологлав, в проста селска риза, насреща стоеше Ивайло. Очите му бяха спрени върху мене и в тях се откриваше цяла бездна от мисъл, съзерцание, решителност, воля. После през тях премина полъх на скръб и по хиляди неотразими неща аз мигновено разбрах, че животът и мисията ми по някакъв необясним начин не бяха тайна за него.
Не зная колко време измина. Без да снеме очи от мене, Ивайло най-сетне се раздвижи. С внезапно движение той разкъса ризата си, косматите му корави гърди изпъкнаха срещу ми и гласът му проехтя:
— Ето, убий ме!
Нито въпрос, нито ругатня, нито заплашване. Само тези ужасни думи: „Убий ме!“
Сега, когато много години лежат между мене и този ден, аз си казвам, че съм можел да сторя три неща: да го убия и да се опитам да избягам в суматохата; да отричам и се кълна, че неправилно ме обвинява; и най-после — да се хвърля в краката му, за да моля за милост. Но тогава беше друго. Изумен от Ивайловото прозрение, аз стоях неподвижен като каменен идол, мълчах и гледах нелепо мускулестите гърди, разголени пред мене. После стана неописуемото. Сякаш някаква завеса се вдигна пред очите ми и аз видях ясно всичко онова, което бе напирало неведнъж в мене и от което насила се отдръпвах: величието на този човек, поел тежката задача да помогне на нещастниците-селяни, гнусната подлост, с която се бях нагърбил и която ме превръщаше от воин в наемен убиец. Казах си, че аз, който съм се сражавал стотици пъти за чужди облаги, за пръв път срещах нещо, за което заслужава да се умре. Разбира се, в онези напрегнати секунди аз съвсем не разсъждавах с такава логична последователност. Дори повече чувствувах, отколкото мислех. И изведнъж усетих, че всичко в мене се стопи, спазма стисна гърлото ми и кротки сълзи обгориха войнишкото ми лице.
— Защо стоиш? Защо не ме убиеш? Нали за това ще ти платят със сребърниците на Юда?… — Войводата съгледа сълзите ми и замлъкна смаян. Когато проговори отново, гласът му бе променен: — Какво, защо си се разплакал?
— Ивайло — отговорих тихо, — аз прогледнах!
Само толкова можах да изрека.
Много по-късно Ивайло ми обясни всичко. В разкриването на личността и мисията ми той не проявил никакво чудодейство, а само здрав и последователен разум. Направило му впечатление, че притежавам воински умения, каквито не бащинници, парици и отроци, но и болярите нямат. И още — че се държа много свободно пред начелниците си и че все пак не говоря съвсем чисто български. Разпитал Момчил, който му предал, че съм отрок и бедняк и че няма ездач, равен на мене. Тогава за него не било мъчно да разсъди, че човек, който е стар и опитен боец, навярно има висок сан, а се представя за сетен сиромах, сигурно не е дошъл с добри намерения. А какви най-лоши намерения можеха да се кроят срещу въстанието, ако не да се убие вождът му? Отначало мислел да ме осъди на смърт като предател, защото сметнал, че стрелата, която уби татарина в битката при Голяма Ракита, е била отправена към него самия. След това обаче, като видял с каква точност улучвам и най-трудните цели, разбрал, че съзнателно съм спасил живота му. И от благодарност решил да ме пощади, да ме изпъди от стана и войската, но преди това да ми даде такъв урок, че сам да съзная падението си.
Той ми каза всичко това и аз го разбрах. Само за едно не съм го питал и то ще остане тайна до последния ми час: дали съм се излъгал, когато ми се стори, че като казах „аз прогледнах“ и неговите очи се изпълниха със сълзи?
— Ти дойде да ме убиеш — рече той най-сетне, — а спаси живота ми. Определи сам как искаш да те възнаградя.
Паднах на колене пред него.
— Ивайло, аз прогледах. Чрез тебе очите ми се отвориха за истината. Дай ми тази награда — да остана в дружината и да умра за тебе.
Сега и той на свой ред беше поразен. Вдигна очи към небето, прекръсти се, шепнейки нещо, сетне се обърна към мене:
— Стани, Тодоре. В тебе се е криело честно сърце, което сам не си познавал. Остани при нас и бъди един от нашите. Бъди ми брат! С пленените татарски коне ще образуваме нова чета конници. Ще бъдеш неин войвода.
Опитах се от благодарност да целуна края на дрехата му, макар че дори на могъщия византийски император бях сторил само лек поклон. Обаче Ивайло не позволи и ме изправи.
Когато излизах от шатрата, залитах като пиян. Но защо е така странна човешката природа? Току-що бях преживял нещо, което щеше да промени завинаги живота ми «
Цанчо Родев
МОНАХЪТ СПИРИДОН ГАБРОВСКИ ОТКРИЛ ИНФОРМ...
НОВИЯТ ШЕФ НА КЗК – БИВШ СЪПРУГ – РУМЕН ...
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?