Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.07.2015 23:40 - "А да знаете назад въже ни чака, а напред-куршум и нож" Цанко Дюстабанов
Автор: didanov Категория: История   
Прочетен: 1785 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 29.07.2015 10:25

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


 „За няколко дена, тайно и полека, народът порасте с няколко века!“ Иван Вазов


Цанко Дюстабанов (13 май 1844 г. - 15 юни 1876 г.), български революционер и участник в Априлското въстание през 1876 г.

С въстанието ний не ще освободим България. В това съм дълбоко убеден. Но ще научим поне българина да знае как се мре. Ще обърнем вниманието на Европа и ще дадем на Русия възможност да дигне гюрултията.”

 

 

Цанко Христов Дюстабанов е роден на 13 май 1844 г. в гр. Габрово.

Родословието на Цанко Дюстабанов е интересно. Той е син на богат бегликчия, племенник  на Васил Априлов и близък роднина по майчина линия на Николай Степанович Палаузов.Завършва образование  в Габрово. Научава турски и френски език. Благодарение на семейството и знанията, които има (всепризнат познавач на Шериата) Цанко   Дюстабанов става член на турския съд.През 1870 г.  отива в Цариград, където се   сдружава с видния адвокат Христо Арнаудов  от Габрово.  Двамата превеждат Наполеоновия кодекс от турски и гръцки на български език.След смъртта на д-р Никола Н. Априлов, през 1872 г.  Цанко Дюстабанов  посещава за втори път османската столица, където в продължение на една година посещава Робърт колеж. През 1873 г. той се връща в Габрово и се отдава изцяло на обществена и родолюбива дейност. През 1875 г. е избран за член на училищното настоятелство и на Габровския казалийски съд. В самия край на 1875 г. организира градско събрание в Габрово, което да изготви махзар (петиция) до правителството и да поиска три основни неща:

1.  Премахване на стария позорен данък бедел - данък, който само българите плащали, заради военната охрана, която им осигурявало правителството;

2.  Признаване на българския език като втори официален език на империята;

3. Признаване правото на българите на редовна военна служба

 

Въпреки че дотогава не е привърженик на революционната борбаот 1876 г. Привлечен е в Габровския революционен комитет. Как става това нела прочетем в биогарфията му:

«През 1876 г. на Гйоргйовден — праздникът на пролетта — още преди изгрев слънце от Габрово излязоха групи първи граждани и се запътиха към Боровото. Те бяха членовете на Габровския революционен комитет: Еким Цанков, Тотю Иванов, Христо Топузанов, Христо Конкилев и учителят Ни­кола Саранов. Скоро те извиха към местността „Родевото".

Не след много по пътя за Боровото се за­дадоха още двама граждани. Единът от тях — висок, плещест, с продълговато строго лице, с високо чело, с кестеняви очи и коси и със засукани надолу гъсти мустаки — стъпваше нервно. Другарят му — по-низък от него, по-бавен и малко усмихнат — говореше нещо такъво на по-високия, че тоя ту възпра­вяше глава раздразнено, ту пък оборваше чело смутен. Най-после той отсече с ръка и каза:

— Това би било лудост, Илия! И не бива да стане.

Илия засука усмихнат единият си мустак, засука после и другия. И каза:

— Кажи-речи, така е. Но народ е това, Цанко: като потръгне, не мисли.

Цанката спре.

— Слушай, Илия, — натърти той; — вашите глави са пламнали, но колибарът в Балкана не е дете! Той няма да потръгне по вас. Хо­рата имат жени и деца и няма да извършат такъва лудория. Да се дигнат с голи ръце срещу 50-милионна империя! Сами да подложат под турския ятаган жените и децата си! Не, никой български селянин няма да тръгне с вас!

Илия разля сега по цялото си лице тържествующа усмивка:

— Ще видиш. Яко сме живи, ще приказ­ваме пак.

И се отбиха от пътя, — потръгнаха също към „Родевото". А там под клонат бряст, вече бяха насядали членовете на комитета. При тях сега бяха надошли и неколцина колибари с жени и деца, донесли бяxa и току-що изва­дено от пещ Гйоргйовско агне в голяма тава. Месали се разстилаха и хляб се начупваше.

Щом се зададоха Цанката и Илия, цялата група наскача:

— Я! като че ли сме се нагласили! Заповя­дайте! Заповядайте!

Загриженото лице на Цанката се отпусна. Той беше искрено зарадван от случайно набра­ната компания, сви весело нозе до трапезата, отчупи залък хляб и го натопи в сол.

— Изгладняхме по пътя, — говореше; — сега хляб и сол би ни било доста, пък то — цяло печено агне!

Колибарите с жени и деца се изгубиха един по един на някъде. Цанката не забе­ляза това от начало. Но после се заогледа:

— Че къде са хората, бе? Защо избягаха от трапезата?

Лицата изведнаж се отсякоха строги. Еким Цанков каза:

— Аз ги отпъдих, Цанка. Ние не сме само за кеф тук. Надумахме се още снощи: ще говорим по народни работи. Смятахме, че ще си бъдем сами. Но — случи се, че и вие дойдохте. Е, и пред вас ще бъде.

Ето това е: ще се вдигнем срещу Султана. Ще се дигнеме с оръжие, че каквото Бог даде.

Трапезата онемя. Цанката засука и двата си мустака надолу и гледаше накриво Екима.

— Кои вие? Тия петимата тука ли?

— Да, Цанка. И още 5000 с нас. И още 500 000. Целият народ.

Цанката загледа настрани. И каза под нос:

— Разправяй на калпака ми.

Сега Еким Цанков се покашли в шепа и изеднаж повиши глас:

— Слушай, брате Цанко Дюзтабанов! Тия колибари, които ни гощават днес тука, — те с жените и децата си по цели нощи куршуми топят и патрони пълнят. А това е така по целия Балкан и по Туна-бою до Дунава. Така е и зад Балкана по цяла Тракия, че ако питаш, и в самия Цариград. Ето — знаеш сега тайните ни: тайната на цял народ. И воля ти е: ако искаш, — ей там хйокюмата, — иди и обади.

Дюзтабанов сега дигна чело и впи в Екима чорбаджийски поглед: с очи го изяде. После процеди през зъби:

— Така ли е, както го казваш? Наистина ли е така?

Възправиха се едно след друго всички чела. И заговориха един след друг Топузана, Конкила, Томката:

— Така е, Цанка: деца ли сме да се лъжем?

И настъпи тревожно мълчание. Цанката на­мръщи чело, очите му загоряха:

— За кога я гласите?

— Ще иде сега наш пратеник в Горна Оряховица при Стамболова и Измирлията. Там ще се съберат пратеници от целия революционен окръг и ще определят деня. Не ще бъде далеч, смятаме. През май, най-късно. Защото — всичко е готово.

И пак замълчаха. На край Топузана погледа изпод вежди Дюзтабанова:

— Е, какво ще кажеш, Цанка?

Цанката мълчеше. После изви чорбаджийски ръце върху коленете си и отсече:

Какво има да кажа? След това, което ми открихте, трябва или да ида в хюкюмата и да ви издам, или — да тръгна с вас. Средно няма.

И пак млъкна. Конкилът изпъшка и на­търти7

— Е, казвай де!

Двамата силни мъже посрещнаха погледите си. Цанката изкриви уста на усмивка.

— То ... ти изпъшка Конкил, не аз. С народа си съм. С вас. Но знайте: връщане няма!

Пръв Топузанът скочи и прегърна буйно Цанката.

- Аз така си и смятах, Дюзтабан! Ний заедно ще мрем!

— Заедно ще мрем братя! — редиха се братски прегръдки със сълзи на очи.»

«На 30 април Революционният комитет в Габрово се свика на тайно заседание, за да решат веднага, да се почне бунта и — да се изберат войводи.

Всички очи бяха обърнати сега към Цан­ката: той трябваше да поведе габровци! Кой друг беше на такава обич и на такава почит в града и кой друг бе познат още от малък с желязна непоколебима воля?

И Цанко Дюзтабанов прие... Приготвени бяха униформи — бели куртки с червени ширити. Също и оръжие: пушки, револвери, саби. Сборният пункт бе Соколският манастир в Балкана. И на първи май 1876 г. в Соколския мана­стир се стекоха 219 души обръжени и бойно стегнати габровци, начело със своя снажен и желязно твърд войвода Цанко Дюзтабанов.

А на 2 май (неделен ден) има тържествена служба в манастирската черква, след която войводата Дюзтабанов разпределя дружината си на седем подчети, всяка със свой четнишки началник. За такива войводата определи: Тотю Иванов, Пенчо Постомпиров, Христо Конкилев, дядо Михаил Гетюв, Данаил Бурмовъ, Христо Паршинков и Никола Кавалов.

Така сформираната дружина потегля веднага през Червен бряг за Севлиевския балкан — към будните български села в гърба на Марагидик и Юмрукчал: Батошево, Ново село, Кръвеник. Напред е вървяло челно отделение. То пресрещнало турската поща от Габрово за Казанлък, нападнало я, но заптиитe, които са я придружавали, успели да избягат. Те се връщат в Габрово. И гръмва вестьта, че Габров­ско е въстанало...

На тоя ден вечерта дружината е спряла на Морабешката скала. Тук войводата Дюзтаба­нов нарежда бойците на параден ред. Оцелелите от тези бойци после (след освобожде­нието на България) разказваха на деца и внуци:

„Нашият войвода Цанко Дюзтабанов ни държа реч, каквато не бяхме чували и не сме вече слушали в живота си. От неговите очи излизаха искри, а от нашите — сълзи. Всички почувствувахме, че под командата на такъв войвода сладко ще се мре. Той ни по­сочи земята далеч към Дунава, а после об­хвана с ръка цяла Стара планина и посочи да­леч на юг Бялото море. „Наша земя е, бъл­гари, викаше: — наша е от деди и прадеди. И наша ще бъде пак на вечни векове. А сега — да знаете: назад — въже ни чака! А на­пред — куршум и нож!"

След тази реч войводата Дюзтабанов и подвойводата, Тотю Иванов кръстосват високо сабите си и цялата дружина един по един минават под това клетвено кръщаване.

На 3 май дружината стига върха „Мечкуи чуки", който е пределен между Габровския и Севлиевски балкан. Тук са ги очаквали още 11 габровски въстаници, които са донесли на дружината и нарочно знаме, съшито - от габровката Мария Ряскова.

А между това в целия Търновски санджак се е понесла, като електрически ток, вестта: Балканът е въстанал! Въстанали са и тър­новските села: те са заели Дряновския монастир!

И са се повлекли турски войски и башибо­зуци от Плевен, от Търново, от Тузлука. Така е почнала кървавата епопея на Дряновския монастир от една страна, и на упоритата борба в Батошево, Ново село и Кръвеник, която е траяла две седмици с желязна издръжливост. И пак преживелите борци от тази епопея разказваха после на деца и внуци:

Надъха с вяра колибарите: преди всичко нашият войвода Дюзтабанов! Безстрашен човек, деца! Най-учен между всички тогава в цялото Търновско, а нали имаше той и голяма воденица в Севлиево, та често ходел на лов за мечки из Балкана. И стреляше май с българин по-добре от черкезите! Още в първите големи сражения при Батошево той свали — пред очите на всинца ни четирма черкези един след друг. Те се бяха покатерили по една скала и ни трепеха, като дивеч. Дюзтабанов ни викна:

— Скрийте се и чакайте! Аз ще ги науча — тяхната ...

И като им залегна — паф, паф с шишенето си: свали и четирмата като мишенки ...

Полудяха от радост колибарите! Как да се не биеш под командата на такъв вой­вода, как да не се държиш храбро, как да не мреш?

---

Но какво е могло да помогне всичко това, уви! Всеки ден са прииждали нови и нови турски войски и башибозуци.

И все пак от Априлското въстание през 1876 г. в цяла България са се държали най-много дни габровци и севлиевци: комай цели две седмици!

Но случило се е най-после това, което е требвало да се очаква: въстаниците, групирани в Ново село и Кръвеник, са били разбити, селата — запалени и са били изклани много беззащитни жени и деца. Войводата Цанко Дюзтабанов е успял, с разстроените си чети да се изтегли към върха Марагидик. Но преди да стигнат до скалите и бездънните пещери на тоя връх (из които биха могли да се изпокрият ранените и изнурените), настигнали са ги много отделения черкези и башибозуци. В местността Ранибунар четите са били оградени и се е почнал отчаян пушечен и ръкопашен бой. Най-после многобройният неприятел е взел връх и четите са се пръс­нали. В тоя трагичен бой войводата Дюзтаба­нов е бил ранен тежко в дясната ръка. Другарите му Георги Бочаров и Христо Точи­лото са успели да го изтеглят от мястото на боя. Четите не са имали никаква санитарна ко­манда, нито са носили със себе си какви да са превързочни материали. Но Бочаров намерил у едни колиби кълчища и с тях е превързал тежко ранената ръка на своя войвода. Това, обаче, е било часове след сражението, Дюзтабанов е бил вече изгубил много кръв. А са били гладни и жадни, трябвало е да бързат из урви и долища. Така раненият войвода е изгубил всички сили. Това е накарало останалите при войводата четници да го понесат към Габрово.

Стигнали до Габровското село Бойновци. Тук Дюзтабанов освободил другите четници, — да се укрият, че дано се спасят, като оставил при себе си само Георги Бочаров. После към тях се присъединил и въстаникът Христо Мацков. Докато се колебаели, дали да влязат в селото (боели се от предателство), Дюзтабанов, който все още се е държал, макар и с последни сили, се е отправил към колибата на свой познат — Стоян Пенчев Врабец. Човекът го посрещнал братски, укрил го в тавана на плевнята и го подкрепил с прясно издоено млеко.

През нощта, обаче, селото е било затиснато от турци, почнали са обиски и Дюзтабанов е бил открит — заспал или полупримрял. Ко­гато го освестили, искали да го вържат. Но „Цанката" бил все още със своя несъкрушим дух. Той се изсмял на турците.

— Още ли се боите? — казал. — Може ли веригите ви да тежат повече от моята ра­нена десница със строшената кост?

Ето така Дюзтабанов е попаднал в ръцете на турската власт - на 18 май 1876 г. — тъкмо 16 дни след провъзгласеното в Соколския монастир въстание.

* * *

Габрово е било в траур: най-светлият му гражданин е бил откаран в Търново, за да бъде обесен. И са се раздвижили първите габровски търговци, пръснати по-големите гра­дове на Европейска Турция. Раздвижили са се особено габровските първенци и капиталисти в Цариград.

А сред турските бегове и властници в Търновския санджак наново се е понесла ле­гендата, че Цанко Дюзтабан Челеби се е учил в Цариградския султански лицей заедно с царствующия султан, бил му е съученик и, значи, познавал се е лично с Халифа на правовер­ните ...

Всичко това е повлияло на турските военни съдебни власти в Търново: Цанко Дюзтабанов е бил отделен от другите български затвор­ници (които са били с хиляди), отнасяли са се към него с обръщението „Цанко ефенди" (господин Цанко) и са го дигали и слагали „бинбаши" (полковник). Двама военни лекари са се грижили за ранената ръка на чутния бъл­гарски войвода, а са допущали и да му се носи храна отвън.

Така и турци, и българи почнали да вярват, че Цанко Дюзтабанов се ползува с високо внимание (може би, от самия Султан) и че той ще бъде навярно пощаден, т. е. не ще бъде осъден на смърт.

А и вероятно е било това. Само до преди три седмици Цанко Дюзтабанов се е ползувал с най-голяма почит от властите, толкова като най-учен човек — и то по турските закони в окръга, — колкото и като един от най-вид­ните представители на габровските чорбаджии. Бил е турски съдия в града си! При това той само преди четири месеци се е дал за тол­кова верен син на Отоманската империя, че с писмено изложение до Султана се е верил и клел в такъва верност към Турция, щото за доброто на държавата е предложил, българският народ да се приравни с турците, синовете му да бъдат допущани като войници в казармите и, значи, да станат въоръжени защитници на турската империя. Не, досущ не можело да се повярва, че тоя човек по своя воля се е дигнал срещу Султана! Насилили са го, навярно „комитите", заплашили са го със смърт, може би, та по тоя начин са го заста­вили да тръгне с тях ...

Така се е мълвяло ... А онова, което се мълви, малко по-малко става „обществено мнение" и накрай се превръща във вяра ...

И всички са очаквали с трепет делото на Цанка Дюзтабанов пред Турския военен съд в Търново.

* * *

Пламтят напечените скали на Търново: горещ майски ден е. Но безцветни са къщите на старата българска столица, прозорците им са плътно затворени и са спуснати кепенци или завеси. Жителите се крият: не издават, че все още дишат.

Пред конака(3) са се струпали тълпи турци. Очакват да бъде доведен „бинбашията" на комитите! Защото днес Военният съд вече ще разгледа делото на Цанко Дюзтабанов.

В източния ъгъл от обширния двор на конака (където само след две години заседаваше първото Велико Народно събрание на свободна България) бяха насядали в полукръг члено­вете на Извънредния турски военен съд: между тях бе и младият образован еленски чорбаджия Юрдан Тодоров.

Откриха се големите порти на конака и мно­гобройна стража въведе габровския първенец, членът от Турския казалийски съд, челеби Цанко Дюзтабанов,, който се беше превърнал във военачалник на своя въстанал народ.

Съдиите вече знаеха неговите показания пред следствените комисии. Българският вой­вода заявил, че не се е научил в живота си да лъже: дигнал се е срещу турското влади­чество съзнателно, поставил се е начело на своя народ, за да се бори и умре, защото мало и голямо сред българите — с жени и деца — искат свобода.

Така съдиите са знаяли, кого ще съдят. Но все пак пашата и всички други членове на съда са очаквали, Цанко Дюзтабанов да смекчи показанията си, като неотдавнашен техен добър приятел. Те са очаквали такъво смекча­ване, защото са искали да спасят видния габровец от бесилката. Дигнал се турският прокурор и държал дълга обвинителна реч. Той изредил не само всичките смели признания на Дюзтабанова, но и неговото непоколебимо и възторжено държане през десетдневните сражения с аскера в Батошево, Ново село и Кръвеник. Когато прокурорът свършил, па­шата дал думата на подсъдимия Цанко Дюзта­банов. Той, с привързана на гърдите тежко ранена ръка, се изправил спокойно и казал:

Прокурорът изреди всичките ми престъпни деяния, като революционер. Но ние, българ­ските революционери, се борим за човещина. Затова имаме и добри дела. Аз запазих жи­вота на един турчин, пленен от дружината ми. И не допуснах да се нападне и избие гар­низона в Габрово. Бъдете справедливи: съдете ме като революционер, а не като разбойник!

Пашата го попитал:

— Като не сте разбойници, защо се дигате с оръжие срещу властта?

Цанко Дюзтабанов се хванал ядовито за обвисналия си мустак и казал:

— Защо са думи, господа турски съдии! Между нас, българите, и вас, турците, мо­стовете са дигнати — ние си искаме земята!

Съдиите един след друг се хванали за брадите. И веднага решили:  „смърт  чрез обесване”.

Българският член от Извънредния турски съд в Търново — младият и образован еленски чорбаджия Юрдан Тодоров (който после години наред беше български парламентарен деец) в своята книга „Възспоминания по въстанието в Търновския санджак през 1876 г." разказва:

„Няколко дни преди екзекутирането на Дюз­табанов турците веднъж го запитаха: „Цанко ефенди, ти като си такъв умен човек, който знаеш историята и толкова други науки, па познаваш нашите оръжия и сили, не можа ли да предвидиш, че не се изкарва на глава да се борите вие, една шепа хора, с такава силна държава като нашата? — Чудно ни е, как мо­жа и ти да се увлечеш в тая глупава работа и да станеш бунтовник?" Той отговорил дързостно: .„Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието са във вашите ръце, че със сила ние не ще ви надвием: но зная още, че вие сте варвари и ти­рани, че поради въстанието вие ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел, прочие, не е била да ви надвием със сила, но само да. ви предизвикаме да направите зверства, които вече направихте премного и благодарение на което се компроме­тирахте пред целия образован свят; а тая наша цел е достигната вече. Бъдете, следова­телно, известни, че ние победихме. Вие, като из­горихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, ба­бички, жени и деца, като разорихте толкова църкви и училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и че тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. За това стягайте се да бягате към Анадола. Вие изда­дохте Хатишерифа и не го изпълнихте, изда­дохте Хатихумаюна и него не изпълнихте, обещахте правдини за християните и тях не да­дохте, мислите си, че все с лъжа ще я карате, Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва! Вашата се свърши вече, Европа, както казах, ще ви изпъди оттука" ...

* * *

Държането на Цанко Дюзтабанов пред Тур­ския извънреден съд е едно изключи­телно събитие, дори е една златна страница в новата ни политическа история. Защото това е единственият политически процес, който сме дали на турците, както преди освобожде­нието на северните земи, така и после и през борбите ни в Македония и в Одринско. При всички случаи, когато български революционери са били изправяни пред турски съдилища, на­шите борци са се държали като някогашните плебеи в Рим: или се отричат от боравенията си или просто отказват да говорят. Най-многото, което са правили на­шите революционери пред турските съдилища, е било: да заплюват в очи предателите. Така се е държал дори титанът на нашите революционни борби Васил Левски. И много е обя­снимо това. Турците не са търсили никакво раз­бирателство с нас, българите: ние сме били за тях не обикновени роби, а нещо по-долно, комай, добитъци. Каква препирня може да се води с такива владетели!

Но тъкмо затова държането на Цанко Дюз­табанов пред Търновския съд е поразило не само турците, но и самите българи. Стефан Стамболов, началникът на Търновския революционен окръг, който случайно се е бил спасил от турски ръце и се е криел при верни хора в с. Самоводени, така се е трогнал от държането на Дюзтабанова, че решил на всяка цена да присъствува на обесването му, за да му изпрати последна целувка. Турците са го търсили под дърво и камък, но той се предрешил като циганин-въгляр, вмъкнал се в турските тълпи и наистина е изпратил последна целувка на гордия габровчанин.

А и заслужавал е Цанко Дюзтабанов тази сърдечност! Когато го повели към бесилката, прекарали го край друга, на която вече висял неговият другар — председателят на Габров­ския революционен комитет Еким Цанков. Дюзтабанов бутнал с крак обесения си дру­гар и му казал с висок глас:

— Как си, другарю? По-спокоен ли си сега? Ето, и аз ида при тебе.

А когато после се качил на сандъка под своята беседка, извикал:

— За мен бесилката не е страшна: аз вярвам в бъдещето на своя народ!

(Цанко Дюстабанов е предаден от българи, а някои от предателите му са и депутати в Учредителното народно събрание в Търново след Освобождението)

На другия ден в църквата Свети Атанас се стича голямо мнозинство християни, които взели участие в опело на обесените габровски въстаници.  Телата на героите били погребани в една градинка, съседна на църквата.  На 15 юни 1881 г. тленните останки на тримата габровски герои били извадени и тържествено пренесени в Габровския девически манастир "Св. Благовещение" (зверски разрушен 1959 г. от народната власт).

През 1882 г. специално създаденото Търновско дружество „Милосърдие", чиито активен и деен председател  е Евгения Кисимова (дъщеря на общественика х. Георги Кисимов и сестра на общественика Пандели Кисимов), си поставя за цел да издигне паметници в знак на признателност към героите.През 1883 г. в центъра на Търново е издигнат  пирамидален монумент по проект на арх. Джовани Мусути, с който се увековечава паметта на обесените участници и ръководители на Априлското въстание от Търновския и Габровския край, между които са Бачо Киро Петров, Иван Семерджиев, Цанко Дюстабанов, Яким Цанков, поп Иван поп Петков Гъбенски  и др.

 В знак на признателност към героя Цанко Дюстабанов в  центъра на  Габрово е издигнат внушителен монумент. На 7 септември 2011 г., за първи път след 1944 г.,  в Габрово беше отслужена общоградска  заупокойна панихида в памет на Цанко Дюстабанов и всички загинали четници от Габровското въстание.

Поклон пред светлата памет на смелия герой и неговите другари!

 

 

Източник: Петър и Христо Гъбенски, „Историята на града Габрово и Габровските въстания”, Г. 1903 / 2003, ситебългаризаедно, блог.бг

Коментари по темата:

 

1.Вечна Памет на тези безсмъртни мъже - първообрази с главно М!
Дали България нямаше да е много различна след 1878 - а, та и днес - ако невъзможното все пак бе станало, те бяха успели, победили и застанали начело на Освобождението, поели властта?!
Дали националните предатели и продажници, макар и не колкото днес нямаше да получат подобаващо наказание, а техните потомци - дегенерати и безродници щяха да властват с такава пара, особено последните десетилетия, и най - вече днес?
Оставам отговорите на вас - уважаеми читатели...
Достойни техни потомци и приемници ли сме ние днес, български националисти?!.... Когато врага изкупува без бой нашите свещенни земи, за които те и предците гинаха!.... (
samvoin)

2.Прадядо ми -бил е и кръчмар, и потерята го завързва -естествено, говорим за Цанко, на едно дървоотпред-с.Велчевци, сега квартал на Габрово.Отвързва го, напивайки потерята, но той си остава отвързван, и казва Ще изгорят селото заради мен...


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 




Гласувай:
5



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: didanov
Категория: История
Прочетен: 2901323
Постинги: 1136
Коментари: 3355
Гласове: 5854
Спечели и ти от своя блог!
Блогрол
1. Цар Мидас, бриги и пеласги – Троя е на Балканите?
2. Българското хоро - древно писмо от живи йероглифи
3. Тракийският император Роле и паметника на цар Мида
4. Корените на българската народност
5. Българският генетичен проект
6. "Как ни предадоха европейските консули"
7. Мегалитите - трогателно свидетелство за детството на човечеството
8. ДЖАГФАР ТАРИХЫ, ПЕЛАСГИТЕ и остров КРИТ
9. Сурва Година, Сура Бога и Веда Словена
10. Древно-тракийско скално светилище под Царев връх – предшественик на Рилския манастир
11. неизвестното племе на мияците
12. Масагетската принцеса Томира и битката й с персийския цар Кир
13. Хубавата Елена в Египет
14. Склавини и анти в долнодунавските земи
15. Кои са мирмидонците?
16. Еничаринът Склаф, името Слав и робите
17. Аспарух, Мемнон и етиопските българи
18. Името на Кан(ас) Аспарух не е случайно
19. Срещата м/у Калоян и Пиер дьо Брашо
20. Амазонките на Тезей, Херодот, Дахомей, Южна Америка и Африка
21. Фердинанд I, славянин и потомък на витинските князе.
22. НОВ МЕТОД ЗА РАЗЧИТАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ РУНИ
23. Амазонките в древността (Тракия, Мала Азия,Либия)
24. ПОЛИСЪТ СРЕЩУ ДЪРЖАВАТА
25. АТЛАНТИ ЛИ СА МИТОЛОГИЧНИТЕ ТИТАНИ?
26. Черноморската Троя – тайната на Ропотамо
27. Брут Троянски - легендарният първи владетел на Британия
28. ЧУЖДИЦА ЛИ Е НАИМЕНОВАНИЕТО "ТРАКИ"?
29. О неразумний, защо се срамиш да се наречеш...мизиец?
30. Черноморската Троя - коя българска река е Омировата Симоис?