Героите от шпионските романи често пъти са силно идеализирани притежатели на свръхчовешки качества и физическа мощ, носители на невероятен късмет и обект на възхищение на не едно поколение. Персонажът в романите за социалистическите разузнавачи на Богомил Райнов - Емил Боев, тайно или явно носеше името „българският Джеймс Бонд”. Но едва ли някой се досеща, че прочутият герой има известна прилика с името на съществуваща личност, която не е измислен разузнавач от средата на миналия век.
Истинската биография и дейност на разузнавача, различно от написаното в романите, е забулена в дълбока тайна, а славата, която му се полага, често го подминава. И
ако за английския писател Даниел Дефо е било гордост да бъде служител на британското разузнаване, то за мнозина негови събратя това е било тежък кръст Но също така е знайно, че отечеството никога не забравя своите герои в рискованите им и съзнателни усилия за защита на националните интереси. В това остават дълбоко убедени, въпреки всичко, бившите, днешните и бъдещите разузнавачи. У нас част от тях са обединени в една от най-дейните неправителствени организации в системата за национална сигурност - Асоциацията на разузнавачите от запаса. Те почитат паметта на своите изтъкнати служители и сред тях на първо място е името на Христо Боев, основоположник на външнополитическото разузнаване, човекът и учителят с голям професионален опит и житейска мъдрост, който с чест и съвест изпълнява своя дълг към родината, въпреки превратностите в сложния му човешки и професионален път. Но
кой е Христо Боев, който всички негови колеги признават за баща на политическото разузнаване, стреснал с моженето си най-силните разузнавателни центрове в Европа, далечния Изток и Острова? Христо Боев е роден на 7 януари 1896 г. в с. Одърне, Плевенско. Бащата и майката са русофили и още от детството вдъхват на сина си любов към тази страна. Христо е будно момче и неговият учител успява да склони родителите му да го пратят да продължи своето образование в Априловската гимназия в Габрово. Вероятно още от тази ранна възраст момчето се увлича от левите убеждения и силно започва да симпатизира на социалистическите идеи. След завършване на гимназия продължава в ШЗО и през 1915 г., с чин подпоручик, заминава на фронта в състава на 57-и плевенски пехотен полк. Заради проявена смелост е награден с орден за храброст II степен. През 1918 г., вече поручик, повежда разбунените войници от полка към Радомир и София. Довчера царски офицер, Христо Боев
по команда на Райко Даскалов, заедно с три хиляди войници, на 1 октомври 1918 година потегля към Владая За да получи, след поражението на въстанието, присъда от Софийския военнополеви съд: "Поручик Христо Боев, тесен социалист, командир на рота в 57-и плевенски пехотен полк, се осъжда на доживотен строг тъмничен затвор и на лишаване от права завинаги".
С помощта на пернишки миньори той успява да избяга и към средата на декември 1918 г. вече е в Москва и работи рамо до рамо с Кръстьо Раковски. Заради връзката на политемигрантите с родината и за нуждите на съветската страна Христо Боев не само организира презморската връзка, но и сам е на първия рейс по нея - с лодка до българските брегове.
За да поддържа конспиративни връзки с прогресивните сили в Турция и Гърция дори става огняр на парахода "Фердинанд" разказва неговият ученик и колега, полковникът от резерва - Димо Станков. През септември 1920 г. Христо вече е слушател в генерал-щабната академия на Червената армия, но не прекъсва нелегалните си пътувания по света.Подходящия човек за възможно най-сложни мисии в негово лице вижда видният съветски военен деец Ян Карлович Берзин - тогава заместник-началник на РУ на Червената армия, по-късно - началник на военното разузнаване. Берзин, известен в разузнавателните общности по света като "Старикът", вече е бил началник на охраната на Ленин и на цялото правителство, заместник-нарком по вътрешните работи на Съветска Латвия, от декември 1920 г. е разузнавач, а от март 1924 г. започва да изгражда военното разузнаване на СССР. Между вербуваните от него агенти и разузнавачи е и Рихард Зорге. "Старикът" прекрасно разбира, че човек като българина Боев е много нужен на СССР - за да неутрализира организациите, които планират удари по съветската държава от Балканите.През август 1921 г. Христо
Боев е изпратен в България отново по презморската връзка - от Севастопол до Бургас, вече като нелегален съветски военен разузнавач За изненада и на преките му ръководители от него "излиза", освен съобразителен и изобретателен разузнавач, пъргав, умен и предприемчив търговец. Той създава за прикритие Дружеството за мореплаване и търговия "Матеев, Кремаков и сие", регистрирано в Бургас. През 1921 г. Христо Боев и Никола Трайчев купуват от Истанбул американски кораб, който получава името "Иван Вазов". На пуска му във вода присъства цар Борис Трети, който дори разпорежда корабът да бъде ремонтиран за държавна сметка - за да подкрепи предприемчивите българи. А "Иван Вазов" веднага започва редовните си рейсове до съветските пристанища и превозва стоки и храни за гладуващите в Поволжието. Пръв помощник на Христо Боев е Тома Измирлиев - брат на поета Христо Смирненски. В групата му са интелектуалци, хора на перото, четката, словото, всички до един са и хора на духа. Година по-късно към тях се присъединяват Никола Гаврилов, Георги Арнаудов, Иван Ганчев, и още патриоти, чиито имена архивите и днес пазят в тайна. Резиденцията на съветските военни разузнавачи е на столичната улица "Парчевич". Ръководител на презморската връзка е Григор Чочев, а от 1922 г. групата е на двойно подчинение - на съветския резидент и на ЦК на БКП. Разузнавачите събират секретна информация за плановете на армията на барон Врангел и паралелно с това
работят за "разлагането" на врангеловите войници, за което използват "Съюза за завръщане в родината" - организация, създадена по идея и с прякото участие на Христо Боев Резултат: хиляди руски войници се завръщат в СССР, изгубили доверие в "бялата идея". Но не е само това... Архивите мълчат за точните причини за пътуванията на Боев в Германия, Австрия, Чехословакия, Франция и в много други европейски страни по същото време.
През 1921 г. Христо Боев се венчава в Грац за австрийското момиче Йозефа Енгелберт, с която се познава от Москва. След година писмена кореспонденция тяхната любов завършва с брак. Преди това младоженецът приема католическата вяра и тъй като и двамата са били атеисти, това не било драма в техния живот, а им осигурило стабилно алиби за по-сетнешната им нелегална дейност. Техни кумове са братът на Йозефа и един разузнавач, който работел под прикритие в Австрия.
Скоро е разработена специална операция от Центъра за проучване на противниците на съветската държава в Турция.Отговорник за изпълнението й е Христо Боев, който
четири години е резидент на съветското военно разузнаване под солидното прикритие на регистрирана в Истанбул търговска кантора за продажба на дървен материал Тук, през 1928 г. се ражда Хелда, единствената дъщеря на Йозефа и Христо Боеви.
Центърът в Москва отново е изумен от професионализма на българина, оценката за работата му е много висока, а тогавашните му началници продължават да се дивят от уменията му на успешен търговец. “Легенда е, че "руско злато" е бил мотивът на сътрудниците на разузнаването - в онези години съветската държава по-скоро е имала нужда нейните хора с успешен бизнес да я подкрепят финансово, което баща ми също е правил”, спомня си дъщерята Хелда малкото споделено от родителите си по тази тема.
След Истанбул и още няколко пътувания през 1931 г. до Виена, Инсбрук, Париж и Венеция, Христо Боев постъпва в Московската военна академия за механизация и моторизация на Съветската армия, която завършва с диплом на инженер-полковник. Завършва с отличен успех и специалния теоретичен курс в същата академия.И заминава за Далечния Изток, с мисия в Китай. Четири години е с легенда на преуспяващ германски търговски представител. И ръководи три разузнавателни групи. В същото време в Шанхай, в хотел "Национал", за известно време - заедно с Христо Боев, живее и работи легендарният Рихард Зорге.
През 1938-а в съветската държава чистките ликвидират много партийни функционери, между които е и шефът на Боев - Ян Берзин Самият Христо Боев е отзован от Китай  и за него, и за останалите разузнавачи от кариерата това е ясен знак, че е съвсем вероятно да го сполети съдбата на Берзин, категоричен е о.з. полк. Димо Станков. Прозорливият разузнавач Боев тръгва за Москва през Париж, където за известно време, по "неотложни шпионски дела", го задържа съветският резидент. Така той успява да избегне съдбата на съветските лагери на смъртта, благодарение на прозорливостта на колегите си. Спасени са и съпругата Йозефа, и дъщерята Хелда. А когато все пак пристига в Москва, е освободен от разузнаването и е изпратен, включително и заради познанията си по много езици, на работа във военното издателство.
И така - до началото на Втората световна война. Когато Хитлер нахлува в СССР, Боев започва работа в НКВД - организира действия в тила на немската армия и заедно с Цвятко Радойнов и Иван Винаров подготвя българските парашутисти и подводничари. Опитният и прозорлив разузнавач се
опитва да обясни на ръководството, че акции, възлагани на неподготвени и неопитни бойци, които не познават добре обстановката, колкото и предани на идеите да са, са обречени на провал Позицията на Боев, заявена ясно, само променя отношението на НКВД към него - изпратен е на работа в издателството за чужди езици.
На 1 юни 1945 г. се връща в България и за пръв път от толкова години посещава родното си село.
Започва работа като главен инспектор към Дирекция на народната милиция, началник е на новосъздадения отдел за култура към МВР и на канцеларията на председателя на Републиката Васил Коларов, чийто близък сътрудник е от години.От 1947 г. е шарже дафер в българската легация в Лондон, но миналата му дейност на разузнавач не остава скрита за Форийн офис и при едно негово кратко посещение в София като временно управляващ му е отказана виза и е обявен за персона нон грата. Годините са бурни, събитията - нееднозначни.
Интелектуалецът Боев вижда и по-ясно, и по-далече от съвременниците си, затова пише писмо до Политбюро на ЦК на БКП за порочните следствени методи на Държавна сигурност И посочва, с пословичната си откритост: "Ако усилията ми в това отношение останаха безрезултатни, вина за това носят главно съветските съветници по следствието...". И още: "Когато в края на септември 1949 г. постъпих на работа в ДС, заварих следствието в пълен ход и хаос, водено от събрани от всички краища на страната "оперативни работници" на ДС без какъвто и да било опит в следствената работа". Властта никога не прощава на Христо Боев следващото изречение от писмото му: "Техните следствени методи малко се отличаваха от тези на фашистите..."
През 1950 г. става шеф на протокола на МВР и зам.-министър на вътрешните работи. Той става и създател на външното разузнаване. Два пъти го наказват със снемане от отговорна партийна и държавна работа, но не могат да отрекат способностите му, и Христо Боев получава високи постове в дипломацията - посланик в ГДР, Полша, Япония. Но те не изтриват обидата в сърцето му - и пренебрежението, и недоверието дълбоко го нараняват, споделя дъщеря му. През 1967 г., по повод 50-годишнината на ВОСР, Президиумът на Върховния съвет на СССР награждава Христо Боев с орден "Ленин" за интернационалната му дейност, за военната защита на СССР и за запазването на мира. И това е единствената награда, която българинът получава приживе.
Година след получаването на ордена, на 1 октомври 1968 г.  Христо Боев напуска света с неизтрита от сърцето мъка и след много нанесени му незаслужени оскърбления. И
чак десет години след смъртта му Държавният съвет на НРБ с указ от 20 юни 1978 г. го награждава с орден "Георги Димитров" - с казионната формулировка "За активно участие в борбата против фашизма и капитализма и в строителството на социализма" Твърде закъсняло признание.
Ще завърша с буквален цитат от материала на журналистката Лилия Томова, който най-добре илюстрира личността и времето, в което живее Боев: „Христо Боев беше рядка личност - можеше да бъде забележителен литератор, инженер, беше задълбочен преводач, говореше много езици. Интересно защо съдбата изпраща толкова благородни характери на сложни места, питат се и до днес и колегите, и семейството му. Може би за да съхрани равновесието и справедливостта даже там, където противоречието е всекидневие.А България и днес има нужда от хора като него...”.
По материал на Лилия Томова и спомени на дъщерята на Христо Боев - Хелда Боева

http://posredniknews.com